28.април.2011, Георги Близнашки

Стенограма

„ДЕМОКРАТИЧНИЯТ ИЗБОР НА БЪЛГАРИЯ”

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Уважаеми другари, това е продължението на нашата дискусия, която водим вече няколко месеца. Нашият Клуб за политическа дискусия подходи към нея изключително сериозно, с идеята, че ние отчитаме срещата с определен човек многократно, опитваме се да разширим темите, върху които разговаряме, опитваме се да видим това, което зрее в Българската социалистическа партия като интелектуален продукт, това, което ни отличава от всички останали партии и това, което очевидно, че ще предложим на обществото в следващите  месеца.

За мен е много приятно, няма да скрия това, тази вечер да водим този разговор , естествено продължение на нашите разговори - с проф. Георги Близнашки, мой приятел и другар отначалото на  90-те години. Човек, с който ни е събрала съдбата в някакви периоди и ни е събрала според мен за добро. Един човек, който и в онези времена, - тъй като за съжаление и аз почвам да плащам дан на спомени -   в 1990 г.  и в 1991 г. имаше собствено мнение и можеше членоразделно да го изразява, независимо от това кой беше неговият опонент и независимо от това какво това би му струвало. Това беше много странна позиция за 1990 г., тъй като  ние излизахме от една ситуация, в която авторитетите бяха огромни и проявата на собствено мнение беше едно, но проявата на собствено говорене беше ключов и непонятен за мнозина  момент.

Аз се радвам, че тогава Столичната организация - на  дата 4 ноември 1990 г. , възстановявайки Столичната организация, избра именно Георги Близнашки за лидер на своята  най-авторитетна организация.

Това беше умният и сериозният ход на Българската социалистическа партия тогава. Сега, след 20 години, вече можем да го оценим като такъв, но това показваше, че в тези години - 1990-1991 - още в този период на началото на 90-те години Българската социалистическа партия беше отворена към другото мнение. Тя можеше да приеме   и  да потърси лидери с мнение извън официалното. Хора, които можеха да се противопоставят на мнението на едно ръководство или обратно, да подкрепят това ръководство с други аргументи.

Това беше именно  Георги Близнашки като лидер на една организация, която беше сложна, трудна и мъчна.

За по-паметливите от вас ще припомня, че тази организация числеше тогава - като БКП - 127 000 души. Говоря за периода примерно в началото на март 1990 г.

ГЛАС: И колко останаха?

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Въпросът е не колко останаха. Очевидно е, че 127 000 членове в една София с милион и половина население не може да има  днес , това е ясно. Проблемът е, че от тази 127-хилядна организация трябваше да бъде съхранено онова ядро, което носеше в себе си идеята, което знаеше, че няма да колабира на  другия полюс, което знаеше, че тогава, когато е подписало определен лист, е знаело за какво го прави.

Това бяха сложни времена, тъй като едновременно се запазваше един определен навик, един определен елит. С Георги имахме удоволствието да работим с хора, които аз и досега ценя, мога да ги изброя персонално, и в същото време имаше едно ново поколение. Събирането на тези две течения в партията беше една сложна задача.

За мен беше истинско удоволствие, когато в 1991 г. той беше номиниран за депутат и пое нормалния, според мен, път на работата си в Народното събрание. Следял съм винаги с интерес публикациите му, следял съм научната му продукция , тъй като не са много конституционалистите в България. Според мен Георги Близнашки е в първата тройка, защото учените не бива да имат първо място - ние не сме плувци, но трябва да има тройка най-много, защото ние сме и чувствителни към номинациите.

Затова за мен беше искрено удоволствие и номинацията му за Президент на Република България в рамките на нашата дискусия, която има  в партията от началото на годината. Радвам се, че той самият преосмисли, досегашния си политически опит като парламентарист, като евронаблюдател, като учен и като човек, който безкрайно добре познава структурите на самата партия.

Така че ми е приятно, че тази вечер ще водим този разговор с него - с един приятел, с който винаги съм желаел да партнирам и в името на у,спеха на БСП .

Така че оттук нататък, Георги, ти имаш думата, заповядай.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Благодаря. Благодаря за добрите думи. Наистина, работихме заедно в един изключително тежък период и от дистанцията на времето мисля, че се справихме, за доброто и на партията, и на България тогава.

Много хубава тема сте обявили - „Демократичният избор на България”. Тъй като началото на демократичния период за най-новото развитие на страната се постави отпреди 20 - 22 години вече, всъщност намираме се в навечерието на 20-ата годишнина от приемането на демократичната конституция на Република България от 12 юли1991 г. И това, което имам да кажа днес, го разглеждам като едно встъпление към този дебат, който започна в нашето общество по повод на конституционната демокрация в България.

Въобще началото, което се постави с промяната от 10 ноември 1989 г., както по-късно я нарекоха - годината на чудесата, най-общо се дефинираше като преход от тоталитаризъм към демократично управление и свободно гражданско общество. Много интересно е обаче да се каже още в самото начало, че 90-те години на миналия век бяха и време на една друга тенденция - разгръщането на глобализацията, която водеше и до появата на много мощни симптоми на криза на самата национална държавност.

Глобализацията сме склонни да я разглеждаме като нещо добро, нещо позитивно, ускоряване на процесите на комуникация, на свободното движение на хора, стоки,  капитали и услуги, но заедно с това тя има и своята обратна страна, защото подрива устоите на националната държава, или както тогава започна да се говори, това доведе до  криза на политическото, която, разбира се, неизбежно е свързана и с кризата на самата национална държава. Всичко това се съпровождаше и с едни много интересни явления вътре в самото общество, това, което социолозите наричат индивидуализация на обществения живот. Тоест и производството на блага и начинът на живот, основани върху задълбочаваща се специализация и нови технологии, се насочиха към едно затваряне на индивида, към търсене на творческа изява, която обаче е свързана и с една по-голяма самостоятелност, респективно изолация от обществото.

Появи се тогава тезата, че националната държава е станала твърде малка за големите проблеми и  прекомерно голяма за малките проблеми.Оттук необходимостта от наднационално сътрудничество и разгръщане на интеграционните процеси, от една страна, а заедно с това се задлбочиха процесите на децентрализация и деконцентрация нdвластта, които се наблюдават във всички европейски страни, от друга страна.  Изведнъж се оказа, че националната държава, с всичките й цивилизационни постижения от втората половина на 20 век, се оказа притисната едновременно „отгоре” и „отдолу” от явления и процеси, които пораждат  кризисни тенденции  в нейното развитие.

В такъв един контекст стана ясно, че националната държава все по-трудно изпълнява своите основни функции, свързани и с икономиката, поддържането на основните макроикономически равновесия, и със социалната политика, поддържането на  социалната кохезия, т.е. на вътрешното единство на обществото, и с националната сигурност - както външната сигурност, така и вътрешната сигурност.

Иначе казано: ние направихме своя избор в полза на демокрацията в един момент, когато се засилваха мощни тенденции, които поставяха под съмнение въобще съществуването на онзи тип държавност - т.нар. демократична,  социална и правова държава, който се създаде в Западна Европа, след края на Втората световна война и който се смята за най-високото постижение на модерната цивилизация.

Няма съмнение, че се оказахме в доста сложна ситуация. От една страна, ние правим един стратегически, дългосрочен избор, и заедно с това се появяват един куп проблеми в резултат на по-общи тенденции, които не зависят от нашата воля и намерения, намират се извън нашите възможности за въздействие и контрол.

Поставяйки проблема на тази плоскост, аз все пак искам да погледнем какво е нашето наследство, нашето собствено историческо наследство. Ще ви прочета нещо, написано от проф. Николай Генчев, може би един от най-големите историци, които сме имали в най-новата история, тъй като той имаше интиресни  проникновения и проблясъци, които далеч не винаги получаваха развитие в студии или монографии, но даваха храна за размисъл. Това е цитат от една анкета, озаглавена „Равносметката”, включена в  алманаха - „България - 20 век”, под редакцията на проф. Филип Панайотов. Какво ни каза той?

„Историята на българския 20 век е цял наниз от национални грешки, катастрофи и падения, които се свеждат главно до три фатални петиции, участие в 5 войни след Освобождението - през 20 век 4 (защото има една през 19 век - Българо-сръбската), загубени; извършени 5 преврата, които смутиха и опропастиха нормалния ход на българската държавност; участие в 5 неуспешни въстания, които компрометираха националната и  социалната идея в българската история. Тези три фатални петици - продължава професорът - в края на краищата срутиха българската държавност и омаломощиха до краен предел националната общност.”

Както виждате, една много тежка констатация. Тук не става дума за тоталитаризма, тук не става дума за възродителния процес, обикновено неща, които дават повод за размисъл, а за едни по-дългосрочни тенденции и събития, оказали въздействие върху новата и най-новата история на България.

Ако трябва да се опитам да обобщя политическото развитие на България след Освобождението и да очертая логиката на това развитие, то ние наблюдаваме една накъсаност. Или казано по-сложно, дисконтинюитет. Периодически се правят опити направеното да се отхвърли и да се постави поредното ново начало.

Всички, които участвахме в  събитията от ранната фаза на прехода, си спомняме една малка хитрост. Става дума за опита да се възстанови прекъснатата нишка в историята, като  изведнъж нашето Велико Народно събрание се оказа Седмото Велико Народно събрание с оглед на Търновската конституция. Първото новоизбрано Народно събрание, след Великото Народно събрание, се оказа 36-ото. Значи, след 26-ото имахме 9 народни събрания - социалистически, или комунистически, според гледната точка, и изведнъж се оказахме в 36-ото Народно събрание,  опитахме се да възстановим  скъсаната нишка в историята да я навържем наново...

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: И 39-ият конгрес…

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Сами си даваме сметка сега, че това е един доста механичен опит за свързване на разпокъсаните части на нашата нова и най-нова история.

Смятам, че е време да се опитаме да осмислим тази история през призмата на  диалектиката между демократизма и авторитаризма. Става дума за две традиции или тенденции, които се намират в конфликтно взаимодействие. Нека да припомня, че  Търновската конституция е смятана за най-демократичната конституция в света към момента на своето създаване, но заедно с това  нейната история е малко или повече история на нейното потъпкване.

Казвам всичко това, защото нашият експеримент с демокрацията, който започна преди 22 години, се провежда върху една доста неустойчива почва. И може би най-ясната илюстрация - аз съм длъжен да го кажа - един от абсурдите на това време е, че всъщност на преден план през тези години беше изкарана една фигура от новата история като тази на диктотора Стефан Стамболов, обявен за най-големият български държавник. Двайсет години упорито се налага тази гледна точка, стигна се дотам, че дори и президентът на републиката да получи една награда на името на Стефан Стамболов от едно частно сдружение. Най-напред реагирах на това как е възможно президентът, който е върхът на меритокрацията, който раздава ордените - най-висшите награди от името на цялата нация, самият той да получава награда от частно сдружение?! Това е един много неприятен момент. Тоест той се поставя в морална зависимост от една група, която се самоовластява да раздава награди. И на второ място, тя е на името на Стефан Стамболов. Все пак, с него е свързана авторитарната традиция в нашата нова и най-нова история, онази посока, която ще доведе в крайна сметка до националните катастрофи.

Много е интересно да се види как завършва Третият том на Симеон Радев от неговите „Строители на съвременна България” във връзка с възкачването на Фердинанд Сакскобургготски на българския престол. Когато  новоизбраният княз заминава от Търново за София, Стамболов остава с приятелския си кръг,  а един от неговото обкръжение казва - „и тази я наредихме”, а в отговор самият Стамболов  произнася фразата: „Наредихме я, добре я наредихме”. После добавя мрачно: „...разплакахме мамата на България”.

Малко преди да го убият, в частен разговор, когато вече той е освободен от власт и разбира, че нещата излизат извън неговия контрол, Стамболов ще каже: „Оттук нататък, Марока (това е прякор на Петко Каравелов) ще трябва да се оправя”.  Същият Петко Каравелов, който той е пратил в затвора, и то в рамките на един абсолютно измислен и монтиран процес, предприет с цел   да го отстранят и елиминират, за да не се превръща в център на тогавашната русофилската опозиция  в България.

Значи, опитвайки се да осмислим нашата история и да придадем смисъл на нашата демокрация, аз смятам, че първото нещо, което трябва да направим, е да осмислим тази история през призмата на тези пориви към демокрация.

Позволявам си да покажа нещо, което напоследък, през тази година, успях да направя. Има една поредица - „Respublica”, която излиза под моята обща редакция. Това е един текст на Петко Каравелов - „Българската конституция и предлаганите изменения от Консервативната партия”.

Написал съм една голяма встъпителна студия от 50-60 страници, която в момента е обект на доста оживена дискусия, защото аз смятам, че това е големият държавник, човекът, който слага началото на демократичната традиция в България. Самият Симеон Радев ще каже, че „той съчетава като никой друг българин от неговото време европейската мисъл с духа на Възраждането”.

Смятам, че ние трябва внимателно да се вгледаме в нашата история и да видим онези кълнове на демократичната традиция, които ни дават основание да смятаме, че демокрацията в България е възможна.

Веднага след това още една книга - това томче буквално сега, преди 16 април - Деня на конституцията и юриста, успяхме да издадем: Стефан Киров - „Парламентарен или персонален режим”. Малцина си дават сметка каква крупна фигура е Стефан Киров. Това е основателят на Катедрата по конституционно право през 1894 г., който вече с академични доводи ще води битката срещу личния режим в България. След неговата ректорска реч, когато встъпва в длъжност към края на месец ноември, той ще възбуди студентството и макар и по друг повод, но оттук идва настроението, на 3 януари 1907 г., при откриването на Народния театър, българското студентство - и това са преди всичко студентите от Юридическия факултет – освиркват княз Фердинанд. В определен смисъл това е  кулминацията на  борбата срещу личния режим.

Смятам, че е много важно да се види нашата история през тази призма, включително историята на нашата партия, защото по-старата генерация помни, че когато се създава Националният съвет на Отечествения фронт, едно от исканията е за възстановяване на Търновската конституция и заедно с това ръководството на партията се ориентира към нещо различно от съветската власт. И това е голямата заслуга на Георги Димитров, т.нар. народна демокрация. Тоест те са били в Съветския съюз и са видели сталинизма отблизо. И чест им прави на тези хора това начинание, което ще бъде пресечено още в зародиш, за съжаление. Става дума за един човек с демократична нагласа, който израства като лидер от средите на работническата класа. Та неслучайно с неговото име се свързва идеята за народната демокрация.  И това е част от интелектуалното и политическото усилие за нещо по-различно, което можем да наречем социализъм с човешки облик.

Казвам всичко това, защото съм дълбоко убеден, за разлика от мнозина други, че ние имаме демократична традиция. В България ние имаме нашата демократична традиция и трябва да се опитваме да я укрепваме, а не да се поддаваме на авторитарните изкушения, които напоследък придобиват все по-мощни проявления.

 И това е един от съществените   проблеми в България, че тази демократична традиция винаги е била по-слаба от авторитарната традиция. Но в крайна сметка тя е по-перспективната традиция. Това е онази традиция, на която ние, които свързахме имената си с промяната отпреди 22 години,  трябва да заложим и да продължим битката за утвърждаване на демократична алтернатива в България. Единствено и само върху тази основа ние можем да осъществим нашите собствени социалистически начинания

Ще ми се да отбележа, че когато говорим за демокрацията, всъщност това е разговор за демократичната или гражданската нация, нацията като общност от граждани. И аз смятам, че през 1990-1991 г. ние направихме един верен стратегически избор в полза на гражданската нация, а не на етническата нация. Тоест заложихме на разбирането, че всички граждани на републиката трябва да имат еднакви права и еднакви възможности за реализация.

Много често се говори за т.нар. етнически модел, който тогава се възприе. Всъщност етническият модел е един класически модел на републиканската интеграция.  Смятам, че това беше един труден, но правилен избор, независимо от цялата сложност на ситуацията. Отказвайки се от етническото разбиране за нацията, ние се ориентирахме към друг тип политика. Вместо политиката на асимилация,чиятокулминация  беше възродителният процес, ние се ориентирахме към политиката на интеграция.

И тогава се постави съвсем естествено и въпросът за официалния език. Този въпрос се поставя в такива моменти - когато се прави преход от един тип политика към друг. Ние с гордост можем да кажем, че нашата конституция от 1991 г. е една от тези европейски конституции, които предвидиха официален език, т.е, че  българският ще бъде официалният език в републиката.

Много често се казва, че конституцията е писана едва ли не на коляно, набързо. Нещата са много по-сериозни! Затова аз подчертавам, че не трябва да допускаме свикване на Велико Народно събрание, защото при днешната тежка ситуация ще се разрушат устоите на националната държавност. Всичко това, което направихме, беше съгласувано с други, водещи европейски държави, в частност Франция. Те имаха разбирането, че ще успеят още на следващата година да обявят френския за официален език. Не успяха през 1992 г., направиха го през 1995 г.

Днес това го приемаме като нещо, което се разбира от само себе си, но ако не го бяхме направили своевременно щяха да се появят тежки проблеми. В България се наложи европейското разбиране за гражданска нация, в която малцинствените групи се интегрират в рамките на една национална общност. В този смисъл България запази облика си на еднонационална държава. И въпреки някои опити да се прокарат други разбирания, мисля, че имаме един много голям успех в тази посока.

Неслучайно го подчертавам, защото ако се отвори докладът на ДАНС за състоянието  на сигурността в страната за миналата година, има много интересни констатации. И това е един доклад, който прави добро впечатление за високото равнище, на което е написан. Казва се: „Проблемът за дезинтеграцията остава проблем от първостепенна важност. Ние имаме сравнително успешен етнически модел, правната уредба отговаря на най-съвременните изисквания, в ход са различни програми и проекти, но  липсата на национален консолидиращ фактор - развита икономика, допълвана от перспективно ориентирана активна политика на културен синтез определя голямата инертност и продължителност при преодоляването на дезинтеграцията”. Това е в официалната част на доклада. Има и друга, скрита част, предполагам какво има там, но това е достатъчно сериозно поставяне на проблема, който и аз искам да повдигна пред вас.

Значи, конституцията от 1991 г. не е обичайната конституция, тя не регистрира онова, което е постигнато, но тя е една проектираща конституция, т.е. конституция,  която съдържа в себе си един съвременен политически проект. И е много забавно да ги слушаш отделни кандидати  за президентския пост, които казват - нека гражданското общество да ни посочи каква следваща цел да си поставим и аз тогава ще преценя (вече се досещате кого визирам) какво мога да направя по въпроса. Всъщност  европейският проект за бъдещето на България е заложен в Конституцията от 1991 г., където в преамбюла се казва, че България ще се изгражда и развива като демократична, правова и социална държава. Това е стратегическият проект в условията на една глобална криза на националната държавност, който трябва да се опитаме да реализираме.

Всички държат над главите си портрета на Левски, той е зад нас и тук, но този проект от гледна точка на формата си, го имаме наследен от него. И това е проектът за чистата и свята република. Съдържанието е - демократичната,  социална и правова държава.

Казвам всичко това, защото 20 години по-късно, след началото на промените, ние си даваме сметка, че нито сме демократична държава като хората, нито сме  социална държава като хората, нито сме правова държава като хората. Тоест трябва да погледнем нещата, както се казва, такива каквито са.

Говорейки за правовата държава, основополагащият принцип, това е принципът за равенството пред закона. И вие виждате колко трудно се прилага този принцип. Дори чуждите посланици напоследък констатират, че в България имаме едно правосъдие за богатите и друго за бедните. И тъкмо нашите висши съдебни магистрати се скараха на американския посланик за тези му твърдения, излезе германският посланик и повтори същите тези. Неприятно е да ти го кажат, но по-добре е в случая да се замислиш какво имат предвид. Цялата работа е, че ние добре знаем за какво става дума и това е един от проблемите,  с който ще трябва да се справим. Ще се върна по-късно отново към тази тема.

По въпроса за демократичната държава искам да отбележа, че това е преди всичко и най-вече  проблемът за политическия плурализъм и за ролята на политическите партии. В България може би имаме най-много политически партии на глава от населението - над 300 са официално регистрираните. Абсурдна ситуация, откъдето и да я погледне човек. Напоследък се чуват гласове, една наша дама, номинирана в Русе, мисля, кандидат за президент, побърза да каже, че ако зависи от нея, би забранила всички партии. Звучи красиво, нали, махаш партиите и… Аз си спомням как го разправяше баба ми за времето, когато през 1934 г. Кимон Георгиев разпуска партиите. И баба ми казваше - сине, дядо ти най-после се прибра у дома. Всяка вечер мъжете бяха в кръчмата, бистрят политиката. Баба ми беше много доволна, че конституцията е суспендирана и партиите са забранени. Иначе - казва - всяка вечер в кръчмата, карат се, разправят се. А тогава си погледнахме нашите домашни работи.

Трябва да сме наясно, че демокрацията без политическите партии е немислима. Парламентарната демокрация без партиите е невъзможна. И тук стои въпросът какво може и какво трябва да се направи, за да се стабилизира нашата партийно-политическа система. Защото се направиха много неща за раздробяването. Най-голямата грешка, между другото, и тя не е преодоляна, е, че в Закона за политическите партии в средата на 90-те години на миналия век се допусна възможността за създаването на т.нар. местни партии.

От другата страна, издигането на независими кандидати, подкрепени от… кого ли не!

Какъв е ефектът? Ефектът е добре известният ефект на феодализация. Много общини са като малки феоди и се създават едни клики, които овладяват всички лостове и тук вече няма никакво значение кой е на власт в София. Те си контролират нещата на място и оттук се развихри корупцията, оттук тръгна и  купуването на гласове. Когато големите партии изпускат контрола върху положението, по места се развихрят нагласи и явления, които са изключително вредни.

Затова отговорният подход е  да не се раздробяват  повече политическите партии, а да се търси консолидация. Затова, между другото, и аз се изказах много рязко срещу създаването на АБВ. Върви тази дискусия понастоящем и на страниците на в. "Дума", но това не е само нашият частен случай. Трябва да се търси консолидация на цялото политическо пространство в страната. Да има две партии или два блока, които да задават тон. Защото редуването във властта на партиите с ясна идеология и национална структура е гаранция за отговорно управление. Иначе не се ли постигне този ефект, какъвто се наблюдава във водещите европейски държави, последиците за страната ще бъдат изключително тежки.

И неслучайно двупартийността се наблюдава и във Великобритания и в Съединените американски щати, и във Франция, където се положиха огромни усилия, за да се постигне този ефект. Това е големият принос на генерал Де Гол при създаването на V-та република, а именно, че успя да консолидира два основни блока - десноцентристки и левоцентристки, които да се редуват във властта.

Нека обобщя: когато говорим за демокрацията и партиите, много е красиво да кажеш - да ги забраним, да ги няма, но всъщност трябва да мислим за нещо друго. И това е трудната задача. Не да се раздробяват, а да се консолидират, и то на една много ясна идейна и принципна основа.

По въпроса за социалната държава - това е най-слабият момент. Неслучайно, когато се създаваше конституцията, в преамбюла текстът стана - „демократична, правова и социална държава”, на трето място „социална”. Значи, първо, демократизация, след това правова държава и накрая, ако останат възможности, някой ден ще стане социална държава. Това беше логиката. Макар че класическата формула е „демократична и социална правова държава”.

Направи се този компромис тогава и той продължава до ден днешен. Но тази тема е от осбено значение за нас, българските социалисти. Защото ние не можем да решим въпроса за  вътрешната кохезия на нашето общество без една активна социална политика. Ние не можем да отговорим на очакванията именно на поддръжниците на нашата партия.

Казвам всичко това, защото… тук аз много се радвам на тази брошурка, която вашият клуб е издал, лекцията на Александър Лилов. Той прави една много тежка констатация в предходната лекция, която сте имали. „В България - казва той - има доста висока степен на социална нестабилност, тъй като нейната структура - говоря за  социалната структура на страната - се състои от един много тънък слой богати хора, много богати, но малка част от населението. Състои се от една неголяма част средна класа, незначителна част… - прескачам това, което той говори за социализма - сега нейната дебелина, на нашата средна класа, е много малка част, а  голяма част от българското население се намира в зоната на бедността. Голяма част. Това е много опасна социална структура. Тя е бременна с постоянна нестабилност.” (Александър Лилов.)

Много пъти ми се е налагало да споря с него, но в случая на 100% съм съгласен. Няма съмнение, че такава една социална структура крие предпоставките за една постоянна социална нестабилност.

Затова смятам, че нашата партия - и слава Богу, успяхме да се преборим, като в новата Програма на партията, и в документа "България 2020 - европейска  социална държава”, ние поставихме принципния въпрос, че трябва да се преосмисли въпросът за т.нар. плосък данък. И всички вие знаете, че преди няколко години, когато се въведе този тип данък, аз се изказах "против". И го направих от трибуната на Народното събрание, като го нарекох антисоциален и дори антинароден данък. И не се отказвам от думите си.

И смятам, че това е едно от главните направления на онази битка за  социална справедливост, която ние трябва да проведем. Защото - искам ясно да го кажа по категоричен начин, за да разберете пределно добре моята позиция: там, където има плосък данък,  социална държава няма и не може да има. И не е въпросът само до кризата. Дори при нормална икономическа ситуация плоският данък води до разтоварване на богатите и свръхбогатите и пренасяне на данъчната тежест върху нисшите социални слоеве. 

Тук има един аргумент и той се чува по време на дебатите, - че се увеличава събираемостта, повече пари, които преразпределяме в полза на бедните.

За какво става дума тук?

Става дума за това, че благодарение на плоския данък има един краткосрочен ефект. Онези средства, които се кумулират в сивата икономика, да не кажа и черната икономика, им се дава възможност да се легализират. Плащаш нещо и вече си  препрал капиталите си и може да инвестираш наново, тоест при този глад на инвестиции да си затворим очите пред начина, по който е натрупан първият милион. Това е другият разговорен израз за този тип икономическа и идеологическа политика.

Няма съмнение, че има известен  икономически здрав разум в подобен начин на мислене. Аз не го отричам това. Става дума за нещо друго - че ако ние искаме да провеждаме активна социална политика, трябва да се върнем към прогресивното подоходно облагане. Друг е въпросът за стъпалата. Как трябва да се разпредели данъчната тежест…, това е сериозният разговор. Защото това е въпросът за социалната справедливост. Ако ние като партия се откажем от тази битка, ние ставаме в дългосрочен план просто излишни, друг някой ще я проведе, ако ние не сме в състояние да се изправим и да се опитаме да им кажем на нашите делови среди, че не могат да живеят сами за себе си, че трябва да помислят и за останалите, за общността, от която те са неразделна част. Няма друг начин да решаваме въпросите на образованието, на здравеопазването, на публичните услуги  и т.н.

Значи, това, което предлага в момента проектът Дянков за финансова стабилност - ако това стане, знаете за тези преговори, които се водят, той изтича дори до Съединените американски щати, за да представи своя проект. Ако това влезе в конституцията, това означава целият този европейски проект за България на практика да бъде зачеркнат, да бъде анулиран, да се приключи с него веднъж завинаги. Това е друг тип държавност - една държава, която не се интересува от съдбата на собствения си народ. Това е философията на проекта Дянков - финансова стабилност сама за себе си. Ако държавата не мисли за своите граждани, тогава какъв е резонът на нейното съществуване?

Казвам това, защото тези преговори, които се водят, са много опасни. И вие наблюдавате примерно, че един Волен Сидеров се обявява срещу плоския данък, но даде съгласието си да подкрепи в Народното събрание този проект, което означава, че тук има едно двуличие, една двойна игра. Това е изключително опасно, защото това е един заговор, който върви в рамките на един фалшив елит, зад гърба на народа и във вреда на народа. И това е много опасна ситуация, защото означава в крайна сметка, ако се допусне това да стане, нашата демократична конституция да се изпразни от съдържание.

Защото тук веднага искам да повдигна въпроса за това, че в крайна сметка именно този проект за социалната държава придава посоката, смисъла на движението. Откажем ли се от този проект, заложен в демократичната ни конституция, нещата излизат извън контрол.

Ще ми се да спомена още няколко неща.

Вие сте следили моите изяви по повод на опита да се предизвика дебат относно формата на управление. Става дума за тезата, която официално се олицетворява от РЗС, но зад нея стоят също така много влиятелни среди, включително свързани със стария режим и неговите тайни  служби - тезата за президентската република. Аз често говоря по тези въпроси, тъй като  разговорът е много сериозен, а залогът е изключително висок. Затова и преведохме  миналата година и издадохме за 12 юли  книгата на Хуан Линц -  изключително влиятелен професор по политическа социология от Съединените американски щати, озаглавена „Президентска или парламентарна демокрация”.

Всъщност неговата теза е изцяло в подкрепа на парламентаризма. За наше голямо щастие, той беше в България в края на 1990 г. и тогава той даде една голяма морална подкрепа за нашия стратегически избор в полза на парламентаризма, в полза на парламентарното демокрация. Няма да го забравя тогава как по повод  опита чрез прословутия доклад „Ран - Ът” да се прокара идеята за президентска република, той каза - не ги слушайте, това са хора, които се опитват да ви пробутват техните евтини идеи. Тук, казва, в Европа, навсякъде доминира парламентаризмът. Вашата национална традиция е такава, не се отказвайте. Не се оставяйте на тези чужди внушения.

Много се гордея, че успяхме  навреме миналата година да въведем тези аргументи в оборот. Който се интересува от същината на проблема, може да погледне тази книга.

Аргументите са много сериозни. Всичките ни пориви към демокрация в България са свързани с парламентаризма – това е, с което се гордеем... Това, което тръгва от Каравелов и всички последвали събития. В определен смисл парламентаризмът е „несбъднатата мечта” в нашата история. Има един знаменит цитат от Уинстън Чърчил, заслужава си да го припомним. Казва - парламентарната демокрация има много несъвършенства, много недостатъци и има само едно предимство, но то е, че няма друга, по-добра форма на управление от нея.

Напоследък  се появиха доста влиятелни гласове в обратна посока, но те не бива да бъдат оставени без съпротива, без отговор.

Казвам всичко това, защото ние създадохме един закон  за прякото участие на гражданите във властта по време на нашето управление, много се гордеем с него, но аз още тогава ги предупредих, че създаваме предпоставките пряката демокрация да бъде обърната срещу представителната демокрация. И неслучайно първата ефективна подписка, макар и фалшифицирана, както се оказа накрая,  беше насочена срещу демократичната конституция, като се настояваше за смяна на модела, за преминаване към президентска република.

Неслучайно обаче те не можаха да придружат подписката с проект за конституция. Това е едно изискване - когато се опитваш, да прокараш своята инициатива, да представиш и проект, т.е. да кажеш точно какво искаш да направиш. Идеите, които се лансираха в публичното пространство, са повече от абсурдни. Но има неща, за които обикновеният гражданин се хваща, от типа - броя на депутатите. Например, 240 - много ли са, малко ли са? Това е един много сериозен въпрос.

Между другото, когато се създаваше конституцията и се фиксираха 240, това изглеждаше приемливо. Но сега, когато с 1 милион спадна населението през тези години, явно, че трябва да се мисли за намаляване на броя. Но това не може да стане наполовина, защото просто Народното събрание няма да може да изпълнява своите най-елементарни функции. И това е много сериозен разговор. Не просто - „депутатите, които ядат евтини кюфтета…”.

Аз бях депутат от Смолян. От Смолянска област изпращат всичко на всичко четирима депутати в Народното събрание. Отивам на  среща с избиратели. Хората ме питат: „Г-н Близнашки, Вие сте професор по конституционно право, какво ще кажете за намаляване броя на депутатите?” На свой ред им задавам контравъпрос: „Колко да ги намалим?” – „Наполовина”, отговарят ми.  Казвам тогава:  „Чудесно, тогава вие колко ще имате?” – „Двама”. А Смолянска област е голяма по територия, пръснати малки селища из планината, трудно достъпни. Четирима човека бяхме, двама бяхме социалисти, трудно поддържаме връзката с хората от избирателния район. – „Какво да правим тогава, като ви останат двама…” – „А, казват те, не сме съгласни”.Значи, когато опре до тях, не са съгласни. Иначе може! Подчертавам този момент, защото много е лесно да  се говори на едро, но когато се размислят малко повече,  хората вече  не са съгласни с подобни реформи.

Сериозно погледнато, аз съм ги изчислявал, като минимум могат да бъдат сведени, с голямо напрежение, до 180 души, за да може Народното събрание да запази представителния си облик и  да може да функционира нормално, да се събират комисии, да се изпращат делегации зад граница и т. н.,  Всичко друго са популистки напъни.

Аз смятам, че парламентаризмът у нас няма алтернатива. Няма никаква алтернатива и ние трябва да мислим как да го усъвършенстваме, а не как да го заменяме с нещо, което ще се окаже една грандиозна авантюра.

Още един аспект искам да засегна от гледна точка на формата на държавно устройство. Много често, включително и ние го фиксирахме в решенията на последния конгрес – се поставя искането за въвеждане на второ равнище на местно самоуправление. Вкарахме го в дневния ред на обществото.

Искам да  кажа пределно ясно, тъй като става дума за стратегически решения от осбена важност. В днешната ни ситуация големият въпрос, пред който сме изправени и всички отлагат неговото решаване - това е въпросът за регионите, т.е.за областното равнище. Те не могат да останат 28, както Иван Костов ги направи, за да засили контрола си върху цялата територия на страната.

Значи, това е един много тежък въпрос. Знаете, че областите се създават 9 на брой, окрупняват се, когато военните вземат властта през 1934 г. . Голяма драма е било и тогава. Втори път това става в средата на 80-те години. И това беше един от най-тежките пленуми на на някогашния Централния комитет на БКП. Никога актива от т.нар. среден ешалон не е бивал така възмутен и приличащ на разбунен кошер, никога не са се чували между хората толкова тежки думи и упреци срещу Живков и Политбюро. Защото именно тогава, когато се окрупниха областите, този среден ешелон увисна, той загуби позиции. Това беше много голяма драма.

Имайте предвид, че областта не е и не може да бъде равнище на местно самоуправление. Самоуправлението е възможно там, където се наблюдава „демокрация лици-в-лице”. И това е друг сериозен разговор. Пак ще кажат някои, че излизам срещу решение на конгреса, но това решение ние не може да го проведем. Необходимо е да се разбере, че областта е равнище на координация. Ние имаме нещо, което в Европа го няма. И това са окрупнените общини, пак от същата тази реформа в средата на 80-те години. Това е едно от добрите наследства на тоталитаризма. Окрупнените общини или както ги наричаха някога: „териториално-селищни системи”. Имайте предвид, че във Франция, в редица други страни отделните селища - градове и други, са самостоятелни муниципалитети. И оттук тръгва проблемът за това второ равнище. У нас исторически второто равнище са околиите.

Сега общините, по своите граници, напомнят някогашните околии.

ИЛИЯ ИЛИЕВ: Не е вярно, 3 към 1 са.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Добре, аз съм съгласен - вече навлизаме в подробности - по разни причини единствените ефективни референдуми у нас са именно за разделяне на общините или за отделяне на отделни селища и преминаване към други общини. Над 600 успешни референдуми са в тази посока. Нали така? Например, голямата община с център Средногорие, се разпадна на 6 общини. Така ли стана? Сега обаче стои на дневен ред въпросът как да се съберат обратно, защото не могат да се справят сами и поотделно.

Важното е обаче, че това наследство реши въпроса с  общинската собственост, която беше окрупнена. Създадоха се предпоставките за ефективно местно самоуправление. Сега трябва да се мисли как да се стабилизират тези общини, а не да се говори за изземване на техните функции и прехвърлянето им към някакво второ равнище. Самото окрупняване на областите и свеждането им до 5 или 6  ще бъде  много болезнено решение. И никой не бърза да го прокарва, макар че с всеки изминат ден  вземането на това решение ще става все по-наложително и по-неотложно.

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Ти помниш ли, че имаше едно решение да окрупним 24-те софийски района? Някой досега да го е провел?

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Така е. Казвам това, защото това са много сериозни проблеми, пред които сме изправени и те не търпят отлагане.

По повод на властите и институциите.  Смятам, че много съществени и позитивни неща могат и трябва да се направят в рамките на действащата конституция, като се започне от законодателната власт. Народното събрание тепърва трябва да се укрепва, да се превърне не просто в законодателен орган, а в политически орган, който играе ролята на жизнен център в националния политически дебат.

Случи се нещо много важно миналата седмица, между другото. Знаете, този сблъсък в Народното събрание по повод промените в правилника. Но за първи път тук мнозинството прокара нещо, което е много полезно. Възприе се идеята предложенията между първо и второ четене, които досега много често променяха смисъла на внесения законопроект, да се вписват в специален регистър. И ние страдахме от всичко това, и сега продължи този лобистки натиск, който не се коментира, но е  много мощен и твърде често между двете четения се внасяха промени, които обезсмисляха изначалния замисъл. И чест им прави, че го направиха - новите предложения да се вписват в специален регистър. Така депутатите няма  да  бъдат поставяни пред свършен факт от страна на анонимни, но влиятелни фактори.

Друго направление на дейност, която  нашето Народно събрание не осществява, е свързано контрола върху прилагането и ефективността на законите. Иначе казано: депутатите да следят  какви са последиците от законите, които произвеждат. Ако искаме да стигаме до ефективното им прилагане, трябва да се упражнява контрол върху последиците.  Това е една съвременна тенденция в работата на някои водещи западно европейски парламенти. Добре ще е да се поучим от чуждия опит, ако искаме нашето Народно събрание пълноценно да осъществява своите функции.

Същевременно е време и да се помисли и по начина на работа на нашия парламент. Ние записахме в конституцията през 1991 г., че Народно събрание е в перманентна сесия, тоест заседава през цялото време на мандата си и само определя своите ваканции. Смятам, че е време да се помисли да се върнем към режима на класическите сесии, като депутатите получат  възможност два - три месеца през годината да пребивават по места и да си общуват с избирателите, а не целогодишно да работят като на  конвейер, който ги ангажира през цялата година -  никъде в Европа няма такова натоварване. И трябва да се помисли много сериозно сега, в навечерието на 20-ата годишнина от приемането на Конституцията. Тази революционна мярка от началото на прехода, когато беше ясно, че всичко ще се променя и трябва да се работи нон стоп,  е време да се преразгледа, като нещата   се вкара в едно нормално русло.

По въпроса за изпълнителната власт. Там се натрупаха много проблеми. Само едно нещо искам да отбележа и дори до подчертая, а именно, че Бойко Борисов направи една много груба грешка с този опит да се отворят заседанията на Министерския съвет за широката публика. Няма никакво съмнение, че това  е един популистки ход - Министерският съвет дазаседава при отворени врати, като се демонстрира, че няма скрито-покрито, нищо не се решава зад гърба на народа. Всичко това обаче дава обратен ефект.

Най-напред, самите дебати в Министерския съвет са повърхностни. Министрите не спорят с него или помежду си, а той им изнася общо взето някакви сказки. Морализаторства, поучава ги, а конфликтите избухват впоследствие.  Длъжен съм да го кажа, че навсякъде в Европа правителствата заседават при затворени врати, за да се преодоляват вътрешните разногласия, конфликтът да бъде изживян там, като след това никой няма право публично да изразява несъгласие с възприетата линия, защото това вече е повод за оставки.

Ние наблюдаваме какво се случва. Тръгват да правят нещо, даже мине законопроектът на първо четене, и като се види, че има негативна реакция, примерно Законът за БАН, а и не само той - стой, всичко отначало! Абсурдни ситуации. Така държава не се управлява.

Просто изкарвам този проблем на преден план, а има и много други.

Много е сложен въпросът с администрацията, административния капацитет. Тези последователни вълни на уволнения през годините доведоха дотам, че нямаме достатъчно подготвени хора, които да осигуряват дейността на държавата и нейните органи.

По въпроса за съдебната власт, аз споменах няколко съображения. Най-същественият въпрос е този за еднаквото прилагане на закона. Това е същността на проблема. Неслучайно той се повдига напоследък. Не се получи онзи ефект, който търсеха от началото, за една самостоятелна и независима съдебната власт. И всички реформи, които последваха, се оказаха половинчати, поради неразбиране на някои принципни положения.

Ние сме подложени на един двоен натиск. От една страна, Съветът на Европа чрез своята Венецианска комисия за демокрация чрез право, настоява за една напълно независима съдебната власт. От друга страна, Европейският съюз чрез своята Ковисия в Брюксел иска   ефективна съдебната власт. И тук ние се оказахме между Сцила и Харибда. Нито един състав на Висшия съдебен съвет не изкара мандата си. Всички, които идват на власт, се опитват да направят своя съвет и да повлияят върху съдебната власт.

Една от грешките е, че ние не отстояхме позицията предложенията  в кадровата политика да идват от един център. И това съвсем естествено може и трябва да бъде министърът на правосъдието. Но това трябва добре   да се обясни на Съвета на Европа, защото те ти дават френския пример, който е в обратна посока, но там и ситуацията е значително по-различна, отколкото при нас.

Какво се получава, когато всеки може да предлага? Случва се по неоходимост онова, което се наблюдава у нас: появи се фигурата на Красьо Черничкия. Тя не е случайна фигура. Всички са наясно, че това е мюре. Някой друг дърпа конците. До ден днешен - уволниха един куп магистрати междувременно - не се знае кой стои там, отзад, откъде идва силата.

Освен Красьо, който се превърна в       символна фигура за корупцията в съдебната власт, Константин Пенчев повдигна въпроса и за другия кръг – „белите покривки”. Иначе казано: когато дадеш възможност за самоуправление, уж всеки да предлага, се появяват скрити центрове, които се опитват да дирижират развоя на събитията.

Значи проблемът трябва да се види много ясно и задълбочено. Не да се настоява за някякво разместване на кутийките, като напр. преминаването на прокуратурата към изпълнителната власт… Върви  тук-там това клише. Но това никъде го няма на европейския континент, между другото. Това означава силните на деня да могат да се разправят със своите политически противници.

Неслучайно в Европа това никъде го няма. Друг е въпросът как трябва да се поставят нещата. И аз неслучайно повдигам този въпрос, защото той е принципен. Трябва да се види къде е заровено кучето, за да може да се намери вярното решение. Иначе с Инспектората добре се получи, като добавим, че там е Анна Караиванова, една жена, която не си поплюва и като се захване с нещо, го довежда докрай.  Този „остен” за сръчкване на съдебната власт, ако ми позволите да определя Инспектората по този начин, даде своя ефект.

Няколко думи само за Конституционния съд. Чувствителна е темата, там са много мои колеги от Юридическия факултет.

Конституционният съд в момента се занимава с 10-12 дела годишно. Мина този бум на интензивно тълкуване на конституцията и изясняване на нейните основни положения. Нещата се стабилизираха, време е да направим следващата стъпка, която обаче се отлага дълги години наред. И това е въвеждането на индивидуалната жалба, т.нар. конституционна жалба. Това ще създаде големи проблеми за съда, няма никакво съмнение, това ще ги натовари. В Германия над 90% от делата, с които се занимава Конституционният съд, са именно разглеждане на такива индивидуални жалби.

        Когато говорим какво можем и какво трябва да направим, това е едно от нещата, които трябва да станат, защото това ще спре поне частично потока от жалби към Страсбург. Там съдът по правата на човека се задъхва. Над 100 000 дела годишно. Неговата роля, неговият замисъл е съвсем друг. Сега обаче  всеки е склонен да отива и да се жалва там.

Мисълта ми е, че ние тук можем да сложим един филтър чрез разширяване функциите на нашия собствен Конституционен съд.

Говоря тези неща, защото смятам, че по тези големи въпроси - това е т.нар. конституционна политика, решенията, които трябва да се вземат, а те са вече наболели решения и не могат да се отлагат повече, трябва да са изключително прецизни. Не революционни сътресения са необходими, не смяна на модела - президентска република и пр., което, пак подчертавам,  ще бъде  една авантюра с далеко отиващи последици, а трябва да помислим как да направим нашата собствена демокрация жизнеспособна и пълноценна. Това е задачата на деня и това смятам, че е основна грижа на един бъдещ президент на републиката.

Аз не искам да говоря за самата президентска институция - смятам, че тази институция може да бъде двигател на тези промени. Това е една особена власт, пряко изборният президент е довереник на цялата нация. Това е пазителят на конституцията. Той е личността, която може да насочва обществения дебат в правилното русло. Не да взема решенията вместо отговорните фактори, а да коригира крайностите. Това, което може да прави президентът - за съжаление през втория си мандат Първанов не го прави, е явяването пред Народното събрание. Той няма нужда от право на законодателна инициатива. Той трябва обаче периодически да се явява и да насочва вниманието към онези проблеми, които са грижа на обществото.

Казвам всичко това, защото е нужна и нова политика. Аз съм съгласен с тези постановки, които се появиха в нашите документи, че президентът трябва да бъде говорител срещу недъзите на прехода, срещу всичките тези негативни явления, които се натрупаха в нашето общество, тоест той трябва да бъде носител на една нова политика. И заедно с това е необходим един нов стил на поведение, защото  президентът не може да бъде страничен наблюдател.

Аз лично смятам, че тук е една от грешките, които се направиха у нас -  дистанцията, която се допусна между президента и министър-председателя. На мнение съм, че трябва да се възстанови една практика, която я има навсякъде, за редовни и конфиденциални срещи за поддържане на постоянна лична връзка и взаимна информираност, в частност министър-председателят да  държи държавния глава в течение за своите намерения, за своите начинания преди това да стане обществено достояние.

Иначе казано, необходим е един непрекъснат диалог между институциите във върха на държавната йерархия. Тук е много важен т.нар. политически такт, да се намери мярата в тези взаимоотношения.

И затова аз се изказах много рязко срещу обнародването на онази стенограма от разговора с Дянков. Тогава, понеже всички настояваха да кажа предварително моето мнение, и аз казах - няма основание за импийчмънт, не е нарушена конституцията. Друг е въпросът за морала. И какво стана? Така разколебахме мнозинството, но президентът ми се разсърди. Но аз смятам, че е важен принципът. Иначе нашите отношения, ние пак ще си ги оправим някой ден, но е важен принципът. Не можеш да обнародваш една стенограма от разговор, който се води на четири очи.

Мисълта ми е, че имаме какво да направим. Има напоследък един много влиятелен глас, за съжаление, негативно настроен, д-р Клаус Шрамайер, беше заместник-посланик в София, първият германски посланик в Македония. Като трябва нещо за България да се коментира, питат него. Той  напоследък дава много тежки оценки  в големите европейски издания.

Но той навремето написа една великолепна статия в защита на новата Българска конституция. Това беше възторжена статия. Сега казва - „голяма грешка, комунистите ни измамиха”. Но тогава самият той беше на друго мнение.

 Диалогът с нашите приятели зад граница трябва да продължи. Той казва - големият проблем на България, в частност, и на Балканите въобще е, че няма истински държавници. И дава тежки оценки примерно за Бойко Борисов:  той е популист, гениален манипулатор, но това е най-доброто, което има.

Аз смятам, че все пак като нация можем да произведем нещо повече, нещо по-добро. Така че нека приемем предизвикателството, нека го опровергаем, както се казва. Да направим това усилие.

В заключение, ще се върна към това, с което започнах. Смятам, че демокрацията в България има своите традиции и има своето бъдеще. Защото нашата култура е дълбоко егалитарна. Тоест всички ние тук вярваме в това, че мястото на човека в обществото трябва да зависи не от произхода му, а от неговите собствени усилия, постижения и че човешкият труд трябва да бъде критерий за оценката.  Именно тази демократична традиция има много здрави корени в нашата народопсихология и смятам, че ние трябва и институционално да я укрепваме, да я засилваме и затова съм се изправил днес пред вас, защото вярвам в това, както, надявам се, и вие самите. Убеден съм, че демокрацията у нас има бъдеще и затова търся вашата подкрепа в предстоящата президентска надпревара. Нека се опитаме заедно да върнем доверието на българските граждани в собствената им държава.

Благодаря ви за вниманието.

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Уважаеми приятели, аз искам да благодаря на Георги Близнашки, първо, че има вече разписана в 7 точки позицията на Районната конференция на 19 май. Мога да кажа, че влизайки в една безкрайно сложна кампания, то няма проста кампания, е очевидно, че ще трябва да излезем от схемата на това, което ни се предложи - кой какви езици трябва да говори, кой как трябва да бъде съотнесен към Брюксел. По едно време усетих лек нервен тик.

Общо взето, това, което се надявам да подкрепим оттук нататък в битката, е следното. Всички, без да могат да го формулират, усещат дезинтеграцията на обществото. Дезинтеграция социална, дезинтеграция етническа, дезинтеграция културна, дезинтеграция информационна, усещането, че все по-малък става кръгът от интереси, в които ти имаш общност. И първата задача според мен, и ти беше безкрайно прав тук, че бъдещият президент, бъдещата кампания за президентските избори трябва да се води под лозунга за интеграция на българското общество, за противодействие на дезинтеграцията, това е без всякакво съмнение. И вече обществото трябва да усеща опасността от дезинтеграцията. Имам чувството, че то някак си не го усеща. Ние го усещаме като поскъпване, като натиск примерно на етнически групи, като натиск на просташка култура примерно, ние го усещаме в отделните му области, но не го усещаме като формула, че се опитваш да разделиш нацията на отделни малки парченца.

Второто, което е безкрайно важно. Ние непрекъснато се взираме в социалния опит само и единствено на европейските страни. Ние непрекъснато се позоваваме само и единствено на т.нар. европейски опит. Ние не усещаме, че глобалният свят ни предлага и друг социален опит. Ние много се зарадвахме на Дилма Русеф, ама някой да каза - да, с какво бразилският опит е уникален, примерно? Някой да го говори това нещо, да се опитва да го намери?

Третото - това, което е безкрайно важно - активна съпротива срещу авторитарни тенденции. Това е част от нашата президентска кампания. Не, изберете още по-силния. Примерно нашият министър-председател е много силен, но вие изберете още по-силно авторитарна фигура. Засилете авторитарната тенденция.

И последното, уважението към постигнатото като конституционна практика, като практика в изпълнителната власт, като практика в социални постижения, като практика в културна политика.

Днес отнякъде се сетиха, че на 30 април се навършват 1700 години от Сердикийския едикт. На всички им е известен Миланският, за Сердикийския никой не говори. В София един отиващ си император, той почива след една седмица, казва - молете се еднакво и за нашите души. Значи християните да се молят за душите и на тези, които не вярват. Все едно, че тази културна традиция не е съществувала - 1700 години! Огромен срок.

Връщам се пак към това - може би ще трябва да поосмислим малко това, което говорихме тази вечер. Не всичко може да се каже в една вечер. Аз ти предлагам да поосмислим това, което сме си казали тази вечер. Беше безкрайно интересно, аз усещам аудиторията обикновено. И може би да се върнем още веднъж на тези теми. Има смисъл от това.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Всъщност става дума за един комплексен проблем, има много вътрешни теми, които няма как да се развият.

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Има ли конкретни въпроси, на които да отговорим или ако искате, да направим почивка, в рамките примерно на седмица - две и да се срещнем още веднъж.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Стига да мога да отговоря на вашата евентуална покана, защото в момента има един повишен интерес.

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Много съм ти благодарен, беше безкрайно интересно за мен и беше едно равнище, на което се надявам, че самата партия ще застане.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Мисля, че е време да погледнем нещата с открити очи и да започнем да формираме същинските проблеми.

ВЕРА КОСТОВА: Искам да задам един въпрос.

Другарю Близнашки, преди около един месец аз, в собствената си мисъл, бях в безпътица. Така както исках нашият кандидат за президент да бъде партиен член, така и не виждах човек. Просто блъсках се натам-насам и не го виждах. И когато прочетох във в. "Дума", че Вие сте предложен от Район „Слатина”, си казах - ето го човека, аз къде го търся? Той е между нас.

Но сега нещо ме притесни. Много Ви благодаря за това, което ни приказвахте, много високо ниво, действително академично, но едно нещо ме притесни, за което настоявам да ми отговорите. Вие смятате ли, ако нашата партия реши Вас да предложи за наш кандидат-президент, ей така да говорите и да критикувата другаря Първанов, открито, в кампанията си, както казахте няколко неща сега пред нас? Защото тук и другарят Овчаров беше, и другарят Лилов беше, аз винаги съм казвала - защо не се опитваме в един момент, в който другарят ни сгреши, да му помогнем, да му подадем ръка, да му кажем къде е сгрешил, а накрая вече, когато той губи почва под краката си, не е на това място, което е бил, тогава започваме да критикуваме? И ще Ви кажа какво съм говорила, повечето другари знаят.

Примерно аз одобрявам много това и подкрепям абсолютно това, което направи другарят Станишев като министър-председател. Това, което той трябваше да направи за България, той го направи. Няма да повтарям. Тук и в тази книжка ги има приказките ми.

Другарите, които бяха зад него, трябваше да поемат партийната работа, той не можеше след като е начело на държавата, да води и партийната работа, тя ще изостане. И правилно направи той според мен избора да води държавата в правилния път. А къде бяха хората зад него, които трябваше да поемат партията и които веднага се нахвърлиха върху него като загубихме изборите?

И сега се опасявам и хич няма да ми бъде приятно да чувам ей такива неща в предизборната президентска кампания за нашия президент. Какво мислите Вие?

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Моят отговор е много лесен. Нямам притеснения. През всичките тези години съм подкрепял президента на републиката може би най-категорично от всички, и не толкова самата личност като такава, а институцията. Просто като човек, чийто авторитет се свързва с конституцията, няма случай аз да не съм се изправял, независимо от това каква е ситуацията.

Даже ще си позволя да върна малко лентата назад. През 1997 г., януари, когато атакуваха парламента - второто издание на „нежната революция”, на мен от един столичен вестник, от най-тиражираните тогава, ми поискаха да дам квалификация на този вандалски акт. И аз го направих - по телефона, нали трябваше да се реагира бързо на горещите събития, вечерта може би на 10-и. Това на другия ден излиза и публикуват една моя голяма снимка, ретуширана. Кратко изявление - две колонки и една голяма снимка. Една снимка от 1990 г., нямали друга, отнякъде я изровили. И аз ги питам - защо тази снимка, ретуширана, погледът така, малко гледам отдолу нагоре, не е най-добрата. А те са с добро чувство. И казват - Георги, всички други, към които се обърнахме, за други мнения, трябваше да има 5-6 човека, се отказаха. Всеки намери повод да се измъкне и да не заеме позиция.

Разбирате ли какво Ви казвам?

ВЕРА КОСТОВА: Да.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Значи, когато става дума за принципа, през всичките тези 20 години аз съм се изправял и съм говорил, включително и в подкрепа на Първанов, и то неведнъж. Само че същевременно - искам правилно да ме разберете - сега, когато се явяваме пред хората, трябва да се опитаме да видим онези проблеми, които реално съществуват. И аз не нападам личността, аз говоря за нов стил на поведение. Защото, разберете ме правилно, президентът трябва да бъде значително по-активен, но с една много добре премислена позиция. Надявам се, че ме разбирате?

ВЕРА КОСТОВА: Да.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Той не трябва, както се казва, да налива масло в огъня, а в обратната посока, интервенциите трябва да бъдат непрекъснати, но премерени. Иначе казано: да ги насърчаваш, да ги предупреждаваш, без да се опитваш да им казваш какво да правят или „да им дърпаш ушите”, когато смяташ, че са сбъркали. Тоест ние трябва да постигнем този ефект. Това е държавническото поведение. Аз не критикувам личността, не ме разбирайте погрешно. Аз имам много добри чувства към нашия някогашен председател…

ВЕРА КОСТОВА: Да не става - „с нашите камъни в нашата градина”.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Не става дума за това. Аз мисля, че става дума за нещо друго, за налагане на един държавнически стил на поведение.

Защото ще ви дам един пример. Много е неприятно да се посочват съседите, но понякога е поучително. Вие си спомняте, когато станаха големите промени в Гърция. Конфликтът беше много тежък. И тогава същите тези две фамилии, които и днес водят битката - Константинос Караманлис стана президент на републиката, но скоро след това министър-председател стана Андреас Папандреу, с голямо мнозинство. Това са две фамилии, които враждуват още от 50-те години.  Когато след изборите ПАСОК печели и Папандреу става министър-председател, всички очакват, че конфликтът там е неизбежен, личната неприязън е много силна, натрупани са проблеми. Когато се събират те двамата на първата си среща, се явяват телевизионни екипи от цял свят. Разговорът продължава повече от 4 часа. Над 500 журналисти стоят и ги чакат какво ще кажат. Появяват се двамата и Караманлис прави едно историческо изявление, кратко. Той казва: „Уважаеми дами и господа, ние с г-н министър-председателя на републиката г-н Папандреу имахме един дълъг и обстоен разговор и постигнахме съгласие само по един въпрос, и той е, че сме на различно мнение по всички останали въпроси. Благодаря ви за вниманието, закривам пресконференцията.”

Става дума, че те не тръгват публично да се обясняват, а запазват една конфиденциалност и това е държавническото поведение. Разбирате ли ме какво искам да кажа?

ВЕРА КОСТОВА: Да.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Е, някак си трябва да го наложим.

ВЕРА КОСТОВА: Трябва. И на мен ми се ще така да стане.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Това е смисълът на всичките неща, които се опитвам да кажа тази вечер.

МИХАИЛ ЗАНЕВ: Извинявайте, само искам да Ви попитам. При този министър-председател може ли, ако Вие станете президент, да го наложите този принцип?

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Вижте, Вие виждате, че Бойко Борисов се опитва непрекъснато да налага своя стил…

МИХАИЛ ЗАНЕВ: И да провокира.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Така де. Аз смятам, че може да се отговори, може да се вкара в правия път.

НАДЕЖДА ДИМИТРОВА: Не може. Осем години беше кмет, или 10, ние му бяхме виновни. Сега пак ние сме виновни.

ГЕОРГИ БЛИЗНАШКИ: Искам да Ви кажа, че в този институционален сблъсък, да се абстрахираме от личностите, президентът е по-силният, защото той е избраникът на нацията и неговият мандат винаги е по-дълъг от този на министър-председателя. Тоест един новоизбран президент сега ще бъде в една много силна позиция спрямо действащия министър-председател. Аз не казвам, че те трябва да воюват. Това, което искам да кажа, е, че президентът може да респектира своя министър-председател - министър-председателят на републиката, без да се стига до войни. Има достатъчно средства на разположение.  Защото едно е сигурно, че той ще го надживее политически. И мисля, че нещата ще се поставят на съвсем друга плоскост, ако есента успеем да спечелим президентските избори.

Това искам да кажа сега.

ПРЕДС. БОЙКО МАРИНКОВ: Благодаря ви, другари, за тази вечер.

Благодаря на Георги също.

И ви напомням, че в неделя е 1 май - в 11,00 часа на Батенберг.

 

(20,00 часа)

                                          Стенограф:

                                                                              (Р. Никова)